Преди няколко дни срещнах близка приятелка. Спрях да я попитам как е, как е семейството й. Тя вдигна поглед, гласът й се сниши и само изстена: „Толкова съм заета… толкова съм заета… имам толкова много работа.“ Почти веднага след това се натъкнах на друг приятел и го попитах как е. Отново – същият тон, същият отговор: „Много съм зает, имам много работа.“ Тонът се влоши, уморен, дори претоварен.
И не е само при възрастните. Когато се преместихме в Северна Каролина преди около десет години, бяхме развълнувани, че се местим в град със страхотни училища. Намерихме оживен квартал, пълен със семейства. Всичко изглеждаше добре, усещаше се добре.
След като се установихме, отидохме при едни симпатични съседи да попитаме дали тяхната и нашата дъщеря може да прекарат време заедно и да поиграят. Майката, наистина прекрасна личност, посегна към телефона и отвори календара. Превърташе ден… след ден… след ден. Накрая каза: „Има 45-минутен прозорец след две седмици и половина. През останалото време е на гимнастика, пиано и вокален педагог. Тя просто е… много заета.“
Как се озовахме в такъв живот? Защо причиняваме това на себе си? Защо причиняваме това на нашите деца? Кога забравихме, че сме човешки същества, а не човешки дела?
Какво се случи със света, в който децата са кални, мръсни, разхвърляни и, представете си, отегчени? Трябва ли да обичаме децата си толкова много, че да препълваме графика им, да ги превръщаме в стресирани и заети – точно като нас?
Какво се случи със света, в който можем просто да седнем с хората, които толкова обичаме, и да имаме спокойни разговори за сърцето и душата, разговори, които бавно се разгръщат, разговори с тежки паузи и мълчание, което не бързаме да запълним?
Как създадохме свят, в който имаме все повече и повече и повече неща за вършене, но по-малко време за отдих, по-малко време за размисъл, по-малко време за близките, по-малко време просто… да бъдем?
Болестта „Зает съм“ е разрушителна за нашето здраве и благополучие. Тя подрива способността ни да бъдем пълноценни с тези, които обичаме, и ни отдалечава от създаването на общност, за каквато жадуваме.
От 50-те години на миналия век имаме толкова много технологични иновации, за които мислехме (или ни обещаваха), че ще направят живота ни по-лесен, по-бърз, по-прост. И все пак днес нямаме повече „свободно“ време, отколкото имахме преди десетилетия.
За някои от нас, „привилегированите“, границата между работа и личен живот се разми. Ние сме на устройствата си. През. Цялото. Време. Смартфоните и лаптопите показват, че няма разделение между офиса и вкъщи. Когато децата си легнат, ние отново сме онлайн.
Една от моите ежедневни битки е с лавината от имейли. Постоянно съм погребан под стотици и стотици писма и нямам абсолютно никаква идея как да го накарам да спре. Изпробвал съм различни техники: да отговарям само вечер, да не отговарям през уикендите, да моля хората да планират повече време лице в лице. Но те продължават да идват, и то в обеми, които са неизмерими: лични имейли, служебни имейли, нещо-по-средата имейли. И хората очакват да им отговоря – веднага. И също се оказва, че… аз съм толкова зает.
Реалността обаче изглежда много по-различна за други. За много хора, които работят на две места в нископлатени сектори, това е единственият начин да свържат двата края за семействата си. 20% от американските деца живеят в бедност, а много от родителите работят на минимална заплата само за да имат покрив над главата си и нещо прилично на масата. Ние сме толкова заети.
В много мюсюлмански култури, когато искаш да попиташ някого как е, питаш: Kayf haal-ik? (на арабски) или Haal-e shomaa chetoreh? (на персийски). Как е вашето haal?
Какво е това haal, за което се интересувате? Това е преходното състояние на сърцето на човек. Всъщност питаме: „Как е сърцето ти в този момент, на този дъх?“ Когато питам как си, това е, което наистина искам да знам.
Не питам колко задачи има в списъка ти за деня, нито колко писма има във входящата ти поща. Искам да знам как е сърцето ти точно в този момент. Кажи ми. Кажи ми, че сърцето ти е радостно, кажи ми, че сърцето те боли, кажи ми, че сърцето ти е тъжно, кажи ми, че сърцето ти жадува за човешко докосване. Откривай собственото си сърце, изследвай собствената си душа и след това ми кажи нещо за тях.
Кажи ми, че все още си човешко същество, а не просто човешка дейност. Кажи ми, че си нещо повече от машина, която отмята задачите от списъка си. Имай този разговор, този поглед, този допир. Бъди този възстановяващ разговор, изпълнен с емоция и присъствие тук и сега. Помогни ми да си припомня, че аз също съм пълноценно и цялостно човешко същество.
Преподавам в университет, където много студенти се гордеят с начина си на живот: „учи здраво, забавлявай се здраво“. Това може би е отражение на нашия начин на живот и заетост – дори почивката ни е повлияна от тази свръхстимулация. Дори почивката ни е изпълнена с дейности (често безсмислени) – филми или игри, изпълнени с насилие и висока скорост.
Нямам магически решения. Всичко, което знам, е, че губим способността си да живеем истински човешки живот. Нуждаем се от различно отношение към работата и към технологията. Знаем какво искаме – смислен живот, чувство за общност, балансирано съществуване. Не става дума за по-бърз телефон.
Отнема повече смелост, за да разгледаш тъмните ъгли на собствената си душа, отколкото войникът да се бие на бойното поле.
У.Б.Йейтс
Как точно се очаква да изследваме тъмните ъгли на собствената си душа, когато сме толкова заети. Как трябва да живеем изследван живот?
Искам децата ми да бъдат мръсни, разхвърляни, дори отегчени – да се научат да бъдат хора. Искам да имаме такова съществуване, при което можем да спрем, да се погледнем в очите, да се докоснем, да се интересуваме един от друг.
Как работи моето сърце? Отделям време да разсъждавам върху собственото си съществуване, да съм във връзка със собствените се сърце и душа, за да знам как се справям, да знам как да изразя състоянието на собственото си сърце.
Какво е състоянието на твоето сърце днес?
Нека настояваме да имаме връзка човек-човек и когато някой ни отговори „толкова съм зает“, да продължим, като кажем: „Знам, скъпи, всички сме. Но искам да знам как е сърцето ти днес.“
Автор: Omid Safi/ On Being Project
Прочетете още: